Cryonics Questions and Choices
Труден въпрос стои в центъра на криониката: може ли запазването да спечели време за бъдеще, което медицината все още няма? Това е истинският проблем, защото криониката не се отнася до сигурност. Тя се опитва да задържи отворена тесната врата, когато днешната медицина вече не предлага решения.
Криониката започва след юридическо обявяване на смъртта. Тя не е лечение за жив човек. Целта е бързо да се намали увреждането, така че бъдещото ремонтиране, ако някога стане възможно, да има нещо останало, с което да работи.
Звучи просто. На практика това е верига от стъпки и всяка от тях има значение.
Първата стъпка е готовността (standby). Това означава, че екипът е подготвен близо до човека преди смъртта да бъде обявена. Точката е скорост. В криониката времето не е детайл. Всяка минута без поддръжка може да добави нова травма към мозъка.
След юридическата смърт идва стабилизирането. Това е усилието да се охлади тялото, да се поддържа циркулацията и да се намали вредата, която следва, когато кислородът спира да достига до тъканите. С прости думи, това е опит да се забави увреждането, което иначе би продължило да се разпространява.
Следва транспортът. Човекът се премества при контролирани условия в съоръжение, където запазването може да продължи. По време на този етап тялото се пази студено и се обработва по начин, който цели да ограничи допълнителни увреждания.
Следващата стъпка е самото запазване. Ето тук кръвта се заменя със специална течност, съдържаща вещества, предназначени да намалят образуването на лед. Тази течност се нарича криопротектантен разтвор. Думата звучи технически, но идеята е достатъчно ясна. Това е химична смес, предназначена да помогне на тъканите да се охладят, без да се превърнат в блок разрушителен лед.
Тази последна част е важна. Ледът е един от основните врагове на криониката. Когато водата в тъканите замръзне, тя може да разкъса структурата. Затова криониката не цели просто замразяване. Тя цели дълбоко охлаждане с възможно най-малко лед.
Има и по-основен проблем. След като циркулацията спре, съдовете и малките мозъчни структури не се държат както през живота. Измиването на кръвта може да помогне чрез премахване на кръвта преди добавянето на криопротектанта. Но тази помощ има ограничения. Колкото по-голямо е забавянето след смъртта, толкова по-трудно става добре да се защити мозъкът.
Тук започва честната несигурност. Проучванията върху животни и лабораторни модели показаха, че по-добрите протоколи могат да намалят увреждането. Някои изследвания откриха, че бързата замяна на кръвта и внимателното охлаждане могат да подобрят резултатите на тъканите. Други изследвания показват, че тези придобивки отслабват, когато исхемията става по-дълга. Исхемията е периодът, по време на който тъканите не получават нормален кръвоток. Това е една от основните причини криониката остава трудна.
Един малък пример прави това по-лесно за разбиране.
Представете си селска чешма през зимата. Ако водата се черпи и съхранява навреме, тя може все още да е полезна. Ако тръбата замръзне първа, а помпата вече е отказала, проблемът е много по-труден. Криониката се сблъсква със сходен проблем с тайминга. Опитва се да запази система, преди увреждането да се затвърди в нещо много по-трудно за обръщане.
Този пример не е перфектен, но посочва истинския проблем. Криониката не е едно единствено действие. Тя е поредица. Качеството на поредицата е по-важно от лозунга около нея.
Някои хора също питат за дигиталните идеи. Може ли сканиране на мозъка, модел или дигитален архив да продължат човека нататък? Тези идеи са интересни и може един ден да помогнат с изследвания на паметта или идентичността. Но те не са възстановяване. Запис на някой човек не е същото нещо като живия човек. Дигиталното копие може да запази шарките. То не доказва продължаващо съзнание.
Затова криониката задава тесен, труден въпрос. Не „Запазен ли е човекът?“, а „Може ли да се запази достатъчно структура и функция, за бъдещата медицина да направи нещо смислено?“ Нито един пациент в крионика не е бил възстановен. Този факт трябва да остане видим. Той поддържа темата честна.
Всичко пак, полето не е празна надежда. То се основава на практична залагана за прогреса. Медицината вече се научи да прави неща, които веднъж изглеждаха невъзможни. Ние можем да охлаждаме органи, да поддържаме циркулацията и да ремонтираме увреждания по начини, които по-старите поколения не можеха. Криониката пита дали бъдещата медицина може да отиде по-далеч, може би много по-далеч, и да обърне увреждания, които текущата медицина не може да отмени.
Намирам това за сериозен въпрос. Не утеха. Сериозен.
Той заслужава спокойна реч. Той заслужава граници. Той също така заслужава пространство, защото някои хора искат да мислят за това какво може да остане от един живот, когато сърцето спре, мозъкът е бил охладен и настоящият свят вече не може да помогне.
Онова, което може да се разбере сега, е следното: криониката е усилие за запазване, а не обещание. Тя зависи от скорост, охлаждане, замяна на кръв и надеждата, че бъдещата наука за ремонтиране ще бъде много по-добра от днешната. Това е достатъчно, за да си струва изучаването ѝ, и недостатъчно, за да се нарече сигурна.
Това е видът въпрос, за който съществува The Longer Horizon: един ясен въпрос за криониката, бъдещото запазване и какво надеждата може честно да означава.
Article by Lea Varga ·